Не знам дали е абсолютна истина научният принцип, че в природата нищо не се губи, но е изстрадан факт постулатът, че често пъти загубата води до печалба. Драмата на протестиращите металурзи от комбината „Кремиковци“, които губят работните си места, е акуална илюстрация на тази житейска максима.
В деня на работнически протести в центъра на София в периферията на столица, тровена от десетилетия от „Леонид Брежнев“ ( както се казваше комбинатът!), настъпи направо невероятна трансформация. Бях там и видях. Нещо странно липсва в пейзажа, с който не просто сме свикнали, защото ( някои от нас ) сме израснали паралелно с него, но и направо сме се слели с него, станал е наша втора природа.

Няма го измамно красивият кремиковски пушек, възпяван от пролетарските поети. Стелеше се във всички цветове на дъгата и беше особено „впечатляващ“ по отношение на разновидностите на .червеното. Днес, в края на тройното коалиционно управление, разновидност на червената доминация в българската политика, отровният дим от комините някак тихомълком изчезна.
Гледам и не вярвам на спомените си: това ли е същото небе, което на слизане от Витиня към София стряскаше със сюрреалистичната си шарения и най – заспиващия шофьор след последния балкански хребет над Софийското поле? Оказва се, че и тук небето било синьо!?

Ето това е обратният случай на една друга истина за живота :понякога човек ( или едно общество) трябва да загуби нещо, за да го оцени ( и да съжали, че не го е оценявал достатъчно преди). Обаче се случва и да оцени загубата на нещо отровно като животворна печалба.

Странна е тази размяна на тревожност – облаците, висящи целогодишно над Софийското поле, се сгъстиха над улица „Раковски“, наричана от столичани „софийската Бродуей“ заради театрите. Работници горят чучела на червения министър Петър Димитров пред министерството на икономиката и енергетиката на „Бродуей“ и обещават на правителството „последен валс“. И това не е никаква постановка, а факт от „живия живот“ ( по Живков, а не по Станиславски).
Гръмна пушката ( това по Чехов), заредена още с първата копка в първо действие на драмата „Кремиковци“ ( не от Илф и Петров, а от Живков и Брежнев). И е някак драматургично справедливо решението тя да уцели политически точно онези, които довършват онова, което бе започнато от техните предшественици именно по политически и идеологически причини без никаква икономическа логика.

Мегаломанският проект с металургичния комбинат се роди в името на „индустриализацията“ (разбирай – милитаризацията на НРБ, в която секретни заводи бълваха безумни количества бронетранспортьори), но най – вече заради „вечната дружба“ със СССР с неговите суровини и пазари. СССР се спомина, „вечната дружба“ оцеля в доста уродлива форма на безпринципно харесване ( за което на 6 април в официоза „Росийска газета“ руският външен министър похвали София отровно, с пълното съзнание че „топи“ България пред Запада като натовска държава, близка обаче до Москва).

Всъщност „вечната дружба“ и тук доказа, че в политиката няма вечни приятели, а има вечни интереси. Така се стигна до агонията на комбината „Кремиковци“ и до прераждането на Кремиковци като Населено място.
Иво Инджев

Автор: http://ivo.bg/