Синдикалните протести в условията на предизборна кампания винаги предизвикват противоречиви коментари и съмнения за партийни влияния. Партийни, а не политически, защото без всякакво съмнение синдикалният протест е гражданско действие, което представлява част от политическото участие. Но отвъд това принципно разбиране започват истинските проблеми, свързани с качеството и характера на това политическо участие.
Призивите на КНСБ за антикризисна правителствена политика, поставяща в центъра на вниманието човека и неговия труд, без съмнение, заслужават внимание и уважение. Малко по-различно звучи призивът на КТ "Подкрепа" за протестно шествие на 26 юни, според който е време не само за справедливост, а и за "възмездие" след 20 години преход. Извън привидното удобство да се говори на едро за 20 години и очевидното несъответствие на тази реторика с действителността би могло да се предположи, че двете най-големи синдикални централи в България са готови да поемат своя ангажимент към правителствената програма за преодоляване на негативните последствия от глобалната икономическа и финансова криза. Тогава би било напълно естествено да се опитаме да проследим действията на синдикатите през изминалите месеци и тяхната позиция по отношение на правителствената програма.
Активното участие на синдикатите като партньор в социалния диалог прави тяхното мнение изключително съществено при изграждането на управленската перспектива през следващите години. Няма нищо по-добро от смислена социална критика на правителствената програма, от която пряко ще зависят шансовете на България не само да преодолее рисковете на кризата, но дори и да я използва като подходящ период за препозициониране и определяне на нови стратегически приоритети на развитие. За съжаление, това не е така.
Преди всичко, защото онова, което минава за правителствена програма, не се основава на реалистично разбиране за кризата и вътрешните рискови фактори, които нейният размах провокира. Правителството работи с погрешна дефиниция за криза. Ако към това добавим криворазбраното честолюбие, което пречи на управляващите да признаят собствените си грешки, може да се окаже наистина, че липсата на управленски потенциал и политически инфантилното отричане на реалността могат да се окажат по-съществен риск отколкото глобалната икономическа криза. И ако това има сравнително малко значение за постигането на съгласувани действия в рамките на Европейския съюз, то отказът да бъдат оценени вътрешните рискове в установилата се стопанска среда у нас се превръща в много сериозен социален и политически проблем за България.
Само в този смисъл синдикалните протести биха могли да имат и у нас онзи смисъл и острота, които придобиха в останалите европейски страни. В българските условия, подобен протест звучи кухо и конюнктурно. И то не защото няма своите социални и синдикални основания, а просто защото изглежда напълно несъвместим с позициите, отстоявани от същите тези синдикати през последните месеци.
Съветът за тристранно сътрудничество, включващ представители на държавата, работодателските организации и синдикатите, практически не функционира. Неговата роля като механизъм за управление на конфликти, по същество бе сведена до церемониално-представителни функции. През последните години, синдикалните централи все по-често се задоволяваха с декларации на несъгласие и умерена критика на правителствената политика, но избягваха директното противопоставяне. Това е най-сериозният проблем, който променя оценката за отминалите и предстоящите синдикални протести. Денонсирането на споразумението за тристранно сътрудничество от страна на синдикатите остана само публичен жест на несъгласие, който не промени с нищо процеса на взимане на решения или общата ефективност на тристранния диалог. Това превърна синдикалните организации в част от статуквото. Към общата криза на доверие в публичните институции се прибави и недоверието във възможността за ефективна защита на трудовите права на българските граждани.
Сегашното правителство демонстрира изненадващо последователен отказ от социален диалог. През изминалите години в защита на своите права протестираха десетки различни групи от българското общество. Тези протести изглеждаха частични и дори самотни на фона на общото примирение, но по-лошото е, че останаха изолирани и прекалено конкретни, за да спечелят по-широка обществена подкрепа. По време на най-голямата и продължителна стачка на българските учители синдикатите не успяха да отстоят техните интереси. Пропагандната война, която бе водена срещу учителите и техните искания, не предизвика категоричен отпор от страна на синдикатите. Същото се случи с протестите на различни групи от служители в публичната сфера, както и с работниците в десетки български и чуждестранни предприятия. Изгубено бе прекалено много време в съгласуване, договаряне и споразумения, които не успяха да изградят гражданска подкрепа за трудовите права, които би трябвало да отстояват българските синдикати.
Затова отново над синдикалните инициативи тегне съмнението за конюнктурни партийни сметки. Затова се оказва толкова трудно не само да бъдат съгласувани действията на КНСБ и КТ "Подкрепа", но дори и самите искания, съчетани в едно и също протестно шествие, извело хиляди хора в центъра на столицата. Искането за изработване на нова антикризисна програма, която да разчита на максимално широка политическа и социална подкрепа; исканията за актуализиране на постановлението за рудодобива; протестите на ловците срещу приемането на закона за ловно-рибарските стопанства; протестът срещу проектозакона, ограничаващ формите и средствата за граждански протест, и т.н., практически не могат да бъдат съчетани в една, относително цялостна и ефективно отстоявана платформа. А това поставя под въпрос самия смисъл на синдикалния протест.
В същото време практиките на корпоративен вот, при които работниците и служителите на една частна компания биват принуждавани под заплаха от съкращение да гласуват в подкрепа на политическата партия, представляваща интересите на техния работодател, почти еднозначно бяха оценени от синдикатите като въпрос на лична свобода или дори като естествена проява на нормална корпоративна култура. След всичко това възниква въпросът за смисъла и ефективността на синдикалното действие, което вече не обединява интересите на трудещите се, не може да гарантира тяхната сигурност и е готово да пренебрегне рисковете на динамично променящата се среда, но търси свое място в пространството на политически дебат за развитието на страната.
Онова, срещу което протестират синдикатите, не възникна през последните дни. Правителствената програма бе официално представена и се превърна в основна предизборна тема. В тази ситуация обяснението че "последната капка, преляла чашата на търпението", е било постановлението на Министерския съвет за замразяване на заплатите в публичния сектор, изглежда все по-реалистично. Но дори и да приемем отправеното от председателя на КНСБ предупреждение към "настоящето и следващото правителство", че който посегне на заплатите в публичния сектор трябва да се готви за синдикални протести, за откровено и изпълнимо, остават поне още няколко въпроса, чиито отговори не търпят отлагане. Защо именно публичният сектор? След като е очевидно, че държавната администрация работи само с официалната статистика на бюрата по труда, която обхваща само регистрираните безработни, синдикатите не реагираха по-рано, в самото начало на кризата на пазара на труда, когато бе ясно, че безработицата ще нарасне рязко, а това ще влоши качеството на живот на големи групи от хора? Как синдикатите ще осигурят защита на трудовите и социалните права на работещите в условията на разрастваща се криза, която не е ефективно управлявана от страна на правителството? И най-после, как самите синдикални централи ще насърчат социалния диалог, за да бъдат намерени ефективни решения за неутрализиране на негативните последици от кризата?
Вместо отговори на тези въпроси, поне засега, синдикатите се задоволяват с обясненията, че техните инициативи нямат връзка с предизборната кампания. Липсва и системно усилие за възстановяване на трайно нарушеното доверие в техните възможности като изразители и застъпници на обществения интерес в трудовата сфера. Затова поредната "вълна от синдикални протести" у нас, най-вероятно ще се "отлее" във взаимни упреци и задълбочаващи се недоразумения. А на нейното място, както и досега, ще останат следите от компромисите и взаимните зависимости, които застрашават вече не само доверието в синдикалните централи, а в жизнеспособността на самия дух на синдикализма в България.
социолога доц. д-р Антоний Гълъбов

Автор: http://more.info.bg/article.asp?articleID=816913&topicID=182&issueID=2564